August 5, 2014
Да си открит
Предавам се. Откритостта не се контролира. Поне в моя случай.
И може би това не е лошо, даже със сигурност не е, предвид че в този живот 1. нищо не е случайно, 2. единственото постоянно нещо е промяната, 3. всичко е за добро anyway. (Уау, три зверски баналности, наблъскани в един ред, в които, шега настрани, вярвам безрезервно. Колко дълбоко и многообещаващо започва, а?)
Искаше ми се да се възползвам от езиковата бариера (говоря добър английски, но вярвах, че ще ми е малко по-трудно да съм многословна с него), да се възползвам от факта, че Италия за мен е една нова мини-ера, едно наистина тотално ново начало и възможност да видя самата себе си в нова светлина и ново емоционално състояние, в което съм по-conscious с нещата, които мисля и държа да бъдат чути… По-conscious не защото това, което обичайно споделям, не заслужава да бъде изречено/споделено, а защото е много. Самото ми присъствие, в обичайната ми кондиция (в обичайната, а не умишлено и старателно прибрана за 20 минути) е много дори за самата мен, камо ли за други хора… Ангажирам емоционално и очаквам да бъда ангажирана иначе ми става празно (емоционален глад, преливащ в лека агресия, hell yeah!).
И тук идва ключовия момент – чувството за такт. До къде е добре развито и до каква степен реално успявам да го контролирам? Може да звучи като deep bullshit, като излишно самокопаене, но реално това с чувството за такт е ключово, предвид невъзможността ми да не съм открита… И ето още една допълнителна причина за това: Северна Италия няма нищо общо с Южна и стандартната представа за Италия. Северна Италия, Ломбардия, е… сдържана, дисциплинирана, от всякъде лъха на business approach (не говоря само за офис средата, а изобщо). Самите хора някак са смесица между италианци, немци/австрийци, швейцарци… Сред тях успях да намеря едно чудесно момиче, към което ужасно се превързах през този месец и ми се иска да й споделя всичките си нефилтрирани мисли, да й задам всички директни въпроси за да разбера как тя вижда нещата и размишлява, … да й казвам време от време, колко се радвам, че я имам, какво интересно момиче е, колко близка я чувствам като приятелка и т.н. И лошото е, че, всъщност, го правя. Което сигурно всеки пъти звучи яко weird. Тук средата е друга. Но ще излъжа, ако кажа, че не ми харесва. Потапяйки се в тази среда, колкото и да ми е трудно, фактът, че толкова по… изкристализирано чисто виждам свои черти няма как да не ми допада, тъй като знам, че е на полза. А и никога не съм имала толкова време насаме със себе си (не че не излизам, но е драстично по-рядко от в София, където всеки ден съм някъде с някого). И не че сред славяни откритостта ми не представлява проблем за мен, просто тук средата като фактор кара амплитудата в настроенията ми да е по-изострена и всяка секунда да се чувствам на ръба… И ме кара ужасно, ужасно силно да искам да намеря начин да съм в хармония със себе си. Да давам от себе си пак много, но не твърде много (не говоря за тотален poker face, въпреки че тази позиция е винаги печеливша при симпатичните жени, но за жалост винаги ми е била твърде чужда и винаги дори ме е изнервяла, включително когато я наблюдавам при познати момичета, които често успяват да създават “правилното” впечатления в компания благодарение на мълчание, комбинирано с няколко удобни по време на разговор подмятания, които и да създават “правилен” ореол, реално нямат никаква променяща/допринасяща сила).
Приложих усилия да се възползвам от обстоятелствата, предвид, че съм сред тотално нови за мен хора – но… истината е, че в която среда и да попадна, първия, с когото водя диалог, съм самата аз (дори в компания на трети лица). Това може да звучи налудничево, но е точно така – независимо от това колко е ярко присъствието на събеседник, в разговора сме винаги минимум трима – събеседник, Аз-говорител, Аз-слушател. Не мога да пренебрегна Аз-слушателя. Искам да съм искрена с него. Не умея по друг начин и не искам. Започвам да изпитвам физически дискомфорт от неизричането на мисли на глас, които може да са ненужни за събеседника, но са така важни да бъдат произнесени пред самата мен. Да си чуя гласа? Това звучи толкова примитивно “да си чуя гласа”. Звучи като да искам да наруша тишината от някакви нарцистически възбуди… Ок, няма как да намеря подходящи думи за всичко в този пост, но все по някакъв начин ще е от полза. Така че ще продължа.
Ще продължа… ли казах? Накъде реално? С това постоянно самоукоряване… Щом откритостта не подлежи на контрол в моя случай, може би е време да я приема? “Да приема”… усещам ужасен дискомфорт от тези думите. Приемане на нещата такива каквито са е последното нещо, което съм ОК да правя, колкото и жизненонеобходимо то да е понякога спрямо ситуацията.
Трудно ми е със себе си. Не знам дали е някак свързано с факта, че съм родена в 29-ти лунен ден и ми идва наистина редовно да разруша всичко и да построя наново или поради някой друг мистичен за мен факт, но ми е невероятно трудно със себе си. Винаги е било.
И… съм толкова, толкова благодарна на съдбата, че ми дава шанс сега, в друга страна да се самоопознавам по-интензивно. И може би, ако откритостта в моя случай не се контролира, може би този етап в живота ми ще е ключов в усъвършенстването на чувството ми за такт? Ако “maturity is the art of tactfully expressing yourself, not the art of hiding your feelings” …дошло му е време.
PS: този пост е първият ми подобен личен пост в блога… Ще е в категория Щастие. Може да изглежда не много весел, но реално лъха на щастие, на живот, какъвто е той при мен. :)
И аз в това вярвам. Но и да сме се объркали или пък човекът да прояви… страх от толкова топлина и да се дръпна – аз съм ОК с това. Важното е да сме честни пред себе си. Нали? :)
И толкова ти благодаря за милите думи. Наистина много да радва с включването си!
Самопризнания: (преди да решиш. че това е мега странно…то е, но на мен ми се случва често; ) Ти си страшно красива личност и се влюбвам все повече с всяко изречение, което пишеш. *Въздишка* ха-ха. Литературен глад – сега се чувствам сита.
Много е хубаво, че преотриваш себе си и напълно разбирам дискомфорта ти. Аз понякога също се побърквам от мисли кое как звучи в чуждите уши. Много ми е трудно с комплиментите, намирам невероятни хора, на които ми идва да кажа много мили неща и да заговоря…рядко го правя от срам как ще се възприеме (тъпо, знам). От време на време откривам наистина впечатляващи личности, с които от вълнение да ”не кажа нещо грешно” (например да проявя чувство за хумор в пълна сила, без да съм сигурна, че сме на 100% на една вълна)…ааа това стана километрично. Anyway наистина постъпваш добре, че си открита. Така и трябва. Вярвам, че през повечето време усещаме правилно кой ни разбира и до къде може да стигнем с този човек, дори само след 5 минутен разговор. :)
:)
А дано! А за поста, честно казано и мен ме обърква, но подобни мисли трудно се формулират, така че ще го запазя както е и тава е :)
Прекрасен пост Поли, живяла съм точно там където си ти в момента и колко добре те разбирам, някак си носталгия ме обзе. Хубави времена, хубави спомени, беше приятен момент от живота ми, който никога няма да забравя :) Благодаря.че ме връщаш там много често напоследък
Изчакай да опознаеш още малко северна Италия и това със “сдържана, дисциплинирана” ще ти се промени като виждане :))) Сериозните италянци се броят на ръка,дори когато става дума за бизнес (не само мое мнение). Хубав пост,малко се обърках,но го прочетох с удоволствие :))
Но щом се харесва – много се радвам.
Мерси! Доста е личен и не съм сигурна до къде става ясно посланието, дали не е загуба на време да ви занимавам с подобно нещо изобщо.
Мерси!
Доста ми хареса поста :)
Много хубав пост! Браво!